От филма, за който говорят Монов и Стефи Бедникова, съм гледал само кратки откъси, но знам, че е доста известен и обсъждан в
САЩ.
Монов го препоръчва само за родители, според Стефи не е подходящ за деца под 12 г., но от линка по-долу
http://schools.nyc.gov/offices/teachlearn/arts/Documents/Bobby%20Fischer.pdfличи, че това е филм, който официалните власти на Ню Йорк препоръчват за показване на ученици (с обсъждане преди и
след прожекцията) в горния курс на основното училище.
Според този документ "филмът разглежда измежду какви възможности трябва да избира Джош, за да балансира своето
израстване с необходимостта да "си бъде просто едно дете."
Това, което съобщава Монов за неговия и на децата му опит с компютрите,
донякъде ме изненадва.
Защото моят и на дъщеря ми опит е доста по-различен.
Преди всичко за мен е очевидно, че фигурите в шахмата са просто едни символи (знаци), и затова тяхната физическа
"тримерност" за мен няма значение - ясно е, че шахматът е двумерна игра.
Затова няма значение колко е "висока", колко е "дебела" и изобщо как е "оформена" дадена фигура - за мен всяка
фигура е просто един знак, поставен върху съответното квадратче. Предполагам, че именно по този начин си представят
фигурите и водещите шахматисти, когато играят "блинд" - в противен случай действително би било голямо мъчение да се
играе блинд.
От такава гледна точка опитите за тримерно пресъздаване на шахматна дъска чрез компютър, които споменава Монов, са
ненужни и дори вредни. (Това е все едно да смяташ, че децата ще научат математиката по-добре, ако ползват дебели,
релефни, обемни, осезаеми, цветни цифри, а не просто цифри, написани върху лист с химикалка)
Освен това вече стотици години хората ползват шахматна литература, шахматистите са свикнали да гледат съдържащите се
в книгите "диаграми" (напълно двумерни) - какъв е проблемът да ползват по същия начин и едно изображение върху
екрана на компютъра?
Разсъждавайки по този начин, аз още от първия момент, в който започнах да ползвам шахматен софтуер, си избрах такъв,
в който изображението е максимално близко до диаграмите, с които вече бях свикнал в книгите, т.е. черно-бели фигури,
никакви допълнителни цветове, никакви "красоти", никаква имитация на "релефност", още по-малко пък на "тримерност".
Може би има известна разлика и в начина, по който е протекло запознаването с компютъра на моето дете и това на
Монов.
Преди всичко у нас в къщи имаше компютър още когато дъщеря ми беше на 3 години.
(Днес това важи вече за много от "градските" деца. При повечето от тях обаче първото им запознаване с компютъра става
чрез едни впечатляващи реалистични движещи се картинки и съпътстващите ги звуци... При нас не беше така - първо, защото компютърът ни не беше като съвременните, и второ - поради това, което ще опиша по-долу...)
Естествено, първоначално изобщо не й давахме да припарва до компютъра (скъпа и крехка вещ, не е за малки деца). А тя все по-настойчиво
проявяваше интерес.
Аз обаче не желаех тя да играе на компютъра игрите, които виждах, че другите деца играят (то такива и нямаше на
нашия компютър - нарочно), и позицията ми беше следната:
"Искаш да седиш на компютъра? Искаш да играеш на него някаква игра? Добре, ето ти игра: шах."
Така че в началото с моята дъщеря нещата стояха по следния начин: тя играеше шах, защото това беше единствения начин
да й дадем да седне на компютъра.
Разбира се, детето си е дете, и скоро поиска да види как е и с "физическите" фигури, още повече, че те много
приличат на доста от останалите играчки в къщи. Веднага обаче се прояви и един "недостатък" на тези фигури: спомням
си, че още на второто или третото "отваряне" на кутията с шаха, крайният резултат беше, че една от пешките просто се
изгуби някъде. И до края на деня не успяхме да я намерим. Бях бесен - толкова години съм ползвал този шах у нас, и
нито веднъж не се беше губила фигура, а сега това дете с неговите глезотии едва ли не още от първия път успя да
затрие една фигура! Щом е така - вече шах само на компютъра! (Там поне фигурите не се губят)
Днес този случай звучи смешно, но аз и досега съм склонен да мисля, че всъщност в наши дни това е най-естественият начин да се запознае едно дете с играта - чрез компютъра. Голямо предимство е, че при игра с компютър той автоматично, и при това безпрекословно, не позволява
на детето да изиграе ход не по правилата. Когато се опиташ да направиш невъзможен ход, една непреодолима сила ти
връща фигурата обратно на мястото, от което е тръгнала! Според мен това е по-добрият вариант, в сравнение с
необходимите иначе постоянни забележки от страна на възрастния: "Спри, върни се, нямаш право да играеш така!"
И за възрастния е уморително, и на детето му става досадно. Пък и възрастният все пак е човек, детето в един момент
започва да си мисли, че той просто се заяжда с него и затова не му дава да изиграе хода, който то си е наумило. А с
компютъра е друго - и да му се молиш, и да го заплашваш, и да се тръшкаш, той ти връща хода обратно, щом не е по
правилата.
Разбирам, че всичко това, което описвам тук като свой опит, вече е може би безвъзвратно неприложимо (за съжаление съвременните деца твърде отрано свикват с мултимедийното "съвършенство" на днешните компютри и се мръщят на всичко по-вехто), но все пак според мен е полезно да се знае, че има и такава възможност - стига родителят да е в състояние да я наложи на своите деца.