Куртенков е прав да поставя въпроса за това, че повечето клубове у нас са твърде далеч от нормалното функциониране на един шахматен клуб - защото всички изброени в Устава на БФШ изисквания, които той цитира, всъщност са едни най-нормални условия, необходими за извършването на каквато и да било дейност.
Например това, което Орлин изтъква като помещения, с които клубовете разполагат, само отчасти може да се приеме за изпълнение на изискванията - много по-добре за развитието на шахмата щеше да бъде, ако клубовете имаха помещения, с които да разполагат целодневно. (Доколкото знам, няколко от детските години на Веселин Топалов са протекли до голяма степен именно в едно такова помещение в родния му град, където той е имал възможност да се занимава с шахмат много по-продължително, отколкото всяко днешно дете във всеки от днешните клубове в София.)
Същевременно, разбира се, не можем да очакваме, че всички клубове ще изпълнят веднага всички изисквания в пълния им размер - но все пак би трябвало да е напълно естествено клубовете поне да показват някакъв стремеж да
вървят в посока към изпълняване на изискванията. Още повече, че това е Устав, който не им е наложен от държавата, напротив - Уставът на БФШ такъв, какъвто е в момента, е гласуван от самите клубове, които са членове на БФШ, така че те сами са си поставили тези изисквания, за които говори Куртенков.
Куртенков смята, че треньорите трябва да са с педагогическа правоспособност, като се позовава на изисквания на МОН.
Само че в Устава на БФШ не са посочени подобни конкретни изисквания - напротив, използвани са възможно най-общо звучащи понятия: клубът трябва да разполага с "кадри, който могат да пропагандират шахмата (треньори, инструктори, деятели)".
И от страна на държавните институции (на равнище ДАМС) също като че ли съзнателно е избягнато конкретизиране на изискванията - например изискванията към изпълнителя на проект, получил финансиране по Програма "Спорт за децата в двободното време" на ДАМС
виж
http://www.youthsport.bg/public_docs/PR ... 2009_1.docсъщо са формулирани по-общо:
"спортни специалисти, притежаващи професионална правоспособност и квалификация за организиране и провеждане на спортни занимания по съответния вид спорт;"
- т.е. оставено е на служителите от ДАМС да преценяват кой има и кой няма "професионална правоспособност", без да се споменава с какъв точно документ се доказва тя.
Отричайки необходимостта от "диплома", Светла Йорданова предлага друго решение:
"Според мен трябва да има разделение на треньорите на категории, но на основание на резултатите, които имат."
Като идея това изглежда правилно, но за да се осъществи, са необходими административни промени, които не е ясно как ще бъдат посрещнати от шахматистите.
Към момента състезателите имат клубна принадлежност, т.е. техните спортни резултати се отчитат като резултати на съответния клуб. За да стане това, което предлага Светла Йорданова, ще трябва допълнително да се въведе и някаква система за регистриране на "треньорска принадлежност", така че да може резултатите на даден състезател да се отчитат и като резултати на съответния конкретен треньор. Само че дори и да се въведе такава регистрация на състезателите (подобна не знам дали досега е въвеждана в някои от другите спортове), пак остава спорно доколко резултатите на един състезател са и постижения на неговия треньор... (това особено силно важи за по-младите състезатели, за резултатите на които е много трудно да се определи доколко се дължат на вродени или семейно придобити способности и доколко - на целенасочено треньорско въздействие. ) Освен това успехите на даден състезател зависят не само от усилията на неговия треньор, но и от възможностите, които състезателят получава, да покаже своите постижения на състезания (а това далеч не винаги зависи само от треньора). На това обръща вниманието ни и Светла Йорданова:
"По-големият проблем е липсата на достатъчно средства за участие на младите таланти в качествени турнири и за заплащане на елитни треньори. Говорим за един постоянен и продължителен процес."
Именно последното изречение:"Говорим за един постоянен и продължителен процес." е ключово за правилното разбиране на всички проблеми, които съпътстват шахматната дейност!
За да може един процес да е постоянен и продължителен, трябва да се постави в една по-широка институционална рамка (а не например да се разчита, че процесът ще се развива в рамките на отделни лични договорки между различни действащи лица, каквато тенденция се наблюдава понякога).
Затова сегашната система, при която състезателите имат клубна принадлежност, ми изглежда достатъчно справедлива - стига, разбира се, самите клубове да са това, което е нормално да бъдат. Ако клубът извършва пълноценно всички шахматни дейности: а това включва и осигуряване на помещение, и организиране на състезания, и подготовка на състезатели, и осигуряване на участията им в състезания - тогава логично е именно клубът да получава и признание (включително и финансово) за успехите на своите състезатели.
За съжаление, както често отбелязва и Куртенков, клубовете у нас почти винаги функционират непълно.
Например едни клубове извършват само една част от характерните за шахматен клуб дейности, а други клубове - само друга част.
Ясно се вижда, че има клубове, които се занимават главно с по-долните възрастови групи, а има и клубове, които се занимават главно със състезатели при мъжете и жените.
Това разделение донякъде се поощрява и от системата за провеждането на отборните първенства (отделно по възрасти и по полове).
В съседна Гърция например е точно обратното: клубните отборни първенства се провеждат на много дъски, които включват и мъжки, и женски, и юношески и детски дъски. И там за да може един клуб да попадне в тяхната "А" група, трябва да се представи със силен отбор във всички възрасти, и от двата пола.
Това стимулира съществуващите клубове да развиват цялостна, всестранна и в крайна сметка пълноценна шахматна дейност, като създава много по-малко условия за възникване на клубове, групирани около една личност или около един тип дейност.